Той е не само Царят Обединител, но и Царят съвест. (Отделен е въпросът, че е и най-интелигентният монарх на времето си.) Имал е само едно в съвестта си — да даде на България живот!
Борис ІІІ поема троновата съдба на България в идеята на един родин дипломат, на една изключителна благородност, на една историческа доблест; на една личност, която може да направи социална молитва и в дрехата на трона да се принесе в жертва. Жертвата е поведение за съдбата на един народ или за човечеството — така, както Христос се пожертва в името на Единосъщието! Това направи цар Борис ІІІ — единосъщие с националния дух на България, чрез себежертва!
Борис е кръстен в католически обред, но по Българската конституция престолонаследникът трябва да бъде кръстен в Източно православие. Баща му, цар Фердинанд — този велик мъж, дава една от най-големите жертви — приема анатемата на папата, за да създаде българска династия! Борис е прекръстен и негов кръстник е руският император Николай II. Ето с какво започва битието си това дете — със съдбовност!
Не е странен изразът за Харибда и Сцила, но е нищо в сравнение с изживяното от бъдещия престолонаследник Борис, който на 3 октомври 1918 година поема престола и става Цар на българите, не само на България! Той двадесет и пет години върви една нерадостна, но много достойна и пълна с величие пътека. И никой не може в душата си да роди бунт и негодувание срещу ръката, която води кораба на тази държава в онези години.
Цар Борис не само спасява хиляди човешки души, граждани на тази земя, верни на своя бог (макар и различен от нашия), но не пpaщa нито един воин на Източния фронт или във война срещу съседите ни, а с мирен поход взема това, което ни е принадлежало. Той отстоява и слага черна забрадка на собствения си дом, но не и върху българската история и народ! Затова в деня на неговата кончина — 28 август 1943 година, в 16 часа и 22 минути, един народ изрича думите на Христос на Голгота: “Свърши се…” Това е не само загриженост, но и вътрешно прозрение! Народът улавя провиденцията, защото неговата общност като душевна цялост е сеизмограф на бъднините ни. Той изплаква “свърши се” в едно развълнувано море от сълзи…
Монархическите институции съхраняват ценности и извеждат личности, които знаят що е отговорност и жертва. Затова Царят Oбединител ще изрече: “Моите министри са англофили, моите генерали са германофили, моят народ е русофилски, само аз останах българофил”. Така че когато някой иска да търси кръвната му картина като блюстител на националните пътища, трябва да го намери в поведението му на жертва — жертва с величие и достойнство, със смирение до смърт!
Борис III ни завещава най-великото смирение, което дори и светците ни не са имали. Той дава всичко — душата си дори! И в Рилския манастир полага своите кости — в изпълнен дълг, не като светец, а като богослужещ.
Цар Борис оставя нещо, което е копнежът на българския народ в неговата историческа бъднина — оставя Oбединена България. Това ни стига не като блян — това е олтарна молитва!