Ден и дом-светилище на безсмъртните българи
България като благословена земя има своите белязани синове, но няма Ден, няма Дом на историческо себесъзнание в дан на признателност — израз на почит и отговорност пред Небе и Родина. Поклонението пред олтара на Родината ни не е само защото тя е имала велики личности, а и защото като цялост е предназначена за Мирово битие, което трябва да остави на човечеството!
Благословените земи винаги са чaкали своите белязани синове. И в поредицата си от пратеници историята ни има основание да утвърди един Ден и да създаде един Дом на безсмъртните българи — на тези, които не могат да бъдат затрити в забвение! Колкото и да се далечее идеята на признанието, люшкана от убеждения, доктрини и идеологии, не мoже да бъде затрито от паметта ни това, което са оставили в историята великите личности. А тя, историята, се прави от големи личности, не от хиперболизации. И не е страшна митично-мистичната тайна, а хиперболата, защото “бащите на човечествотo” се оказаха точно това, което дори и собствените им поклонници отсъдиха.
Ние, българите, имаме историческо съзнание и незатрита памет да пазим великите си личности да не умират. Браним своите синове в душите си и затова пеем песни за Симеона Велики или за Калoяна… Ние имаме зари на наградените с достойнство — наистина гори огънят на падналите в жертва за България незнайни воини, където всички със смирение правим коленопреклонение. Но нямаме Храм на безсмъртните българи! И трябва да го изградим — най-напред в сърцата си, които след това винаги намират воля да дадат на ръцете право да зидат.
Няма по-властно нещо от това, когато Духът намери своя олтар! А историята е съхранен Дух в събития. Затова казвам, че не фактите правят историята, а Духът в осъществяване на историческите събития! Един феномен, разбира се, не всякога е събитие, но това, което е станало събитие, е одухотворен феномен. Всеки има право, всеки човек носи валентност за историчност. Мнозина са участвали в историческото битие, малцина обаче са съзнавали своето присъствие като национална даденост и отговорност, а още по-малко, водими от философия или идеология, са определяли измерението чрез съвест пред олтарите на истината.
Величието е нравствена категория, но и историческо измерение! Ето защо, когато трябваше да се изведат от вековната ни история безсмъртни българи, сеизмографният писец беше прозрението, което даде определение за предназначението на личностите в служение пред историчността на един народ. Защото една личност може да бъде извикана да уплътни даден исторически период и все пак да не намери в него своето предназначение. Предназначението е, което трябва да даде место. А вътрешното признание и предсетата да излъчат от стотиците личности — белязаните!
13-те поименни безсмъртни българи са изведени чрез прозрение за предназначението от историческата реалност, националната даденост и законите на съвестта!
С низата от имена на безсмъртните българи ние ще можем без чувство на неудобство да се търсим в историята и оценим волята, че искаме да направим ново светилище. Имали сме светилище в Първото българско царство — Мадарският конник. След това следваме пътя на eволюцията и културата в школите. Но сега сме без храмове на себесъзнание. Робствата ни налагат чуждо и колективно съзнание и за съжаление продължаваме да изживяваме психозата на страх от личности. Cклонни сме още към обща молитва и утешителна взаимност, вместо към лична голгота. А трябва индивидуалността да бъде изнесена, за да може на бъдните поколения да се даде основание да се потърсят във възможностите да станат личности; да се върне личността, обаче като свещена, а не като светец! Светецът е повод и възможности, но не е целокупността в историческата протяжност.
И точно затова в историята и волята си трябва да поискаме Дом на безсмъртните българи. България трябва да влезе в Третото хилядолетие с ново светилище!
Човек, в своето докосване до Мировата сила, винаги е изпитвал пиетет към светилището, защото то е енергията, която го облагодетелства в съхранението му за ценности. В нас стои Диханието, което ни дава представа за Бога — за едно съкровище, което никога не може да бъде изгребано. Този пиетет носим в себе си и искаме даже тогава, когато не можем да го изведем, да го имаме. Точно заради това си правим вътрешни и външни молитвени храмове. Ето защо сложих и думата “дом” — тя говори за едно вътрешно роднинство. Домът не е улица — домът е сградената вътрешна сигурност, защитата. Затова казвам: Тежко и горко на един народ, който изнесe вътрешните, домовите тайни на улицата и внесe уличните неща в дома си!
Искаме Дом-светилище, не Пантеон! Пантеони има достатъчно и аз не говоря за “пановци”, нито за “теони”, не говоря за всемирни богове, а за боговете на България! Говоря за личности-божества с големи идеи и с изключително предназначение в тези идеи. Те направиха историята на България в нейните хилядолетия жива плът от плътта си. Не познаха страх, че трябва да понесат отговорности — просто служеха. А служението е надмога над себичността и белег на мъдрия! Те никога не могат да умрат, нито пък може някой да ги отдели, защото не са отделни въглени от една гаснеща жарава. Тези 13 безсмъртни българи са огнените езици на онази велика клада, на която сложихме изпитанието си — можем ли чрез жертви да направим тринадесетвековна България.
Всички сътворени от Отца сме безсмъртни, но аз говоря за белязани в социалния храм, за поименни безсмъртни в Дом-светилище на българската национална доблест! Пред тази история ние винаги ще се покланяме, пред тези 13 безсмъртници винаги ще коленим!
Велика е тайната на числото 13. И то стои в хороскопа на България, стои в нашата зодия — Сатурн, бащата на Мъдростта!
Наричам Дома на 13-те зрима святост, защото тя ни е необходима не толкова, за да връщаме спомена, колкото да признаем, че енергиите им не са отишли напразно и че могат в дадени моменти като напомняна тайна да класят плодове. И оттук — да се научи обикновеният човек на признание, а не само да ползва плодове, за които никога не е вложил сили.
Този Дом на причастието е един вътрешен храм. И там като идея за вътрешна святост няма да бъде олтарът на принасяне на жертви, а ще се чете лист от Книгата на Живота! Безсмъртниците са дали достатъчно подвиг и жертва, за да можем да научим от тяхната Книга — от този лист на тяхната Книга на историята и на живота, какво ни е липсвало, когато сме искали да правим от себе си почит и признание. Те нямат нужда от нашето поклонение — ние имаме нужда от техните изворни води като идеология! Затова говоря за Дом-светилище не като спомняне. Защото паметта на един народ е подобна на ковчеже с ценности. Обаче, ако той винаги се връща към паметта си и загуби тенденцията за идеи като възземане в бъдеще, тогава с него може да стане това, което с голяма част от народите се получи — саморазлагане. Паметта трябва да прецедим с историческото време, а не да кажем — такава е паметта на времето… Така че Денят и Дом-светилището ще са нашият социален учебник!
Малкият Иисус беше казал на Своята утробна родителственост: “Защо сте Ме търсили? Не знаехте ли, че Аз трябва да съм в онова що принадлежи на Отца Ми?” (Лука 2:49). Той рече къде трябва да бъде търсен: в храм — за едно Самокръщение; за едно Възкресение; за една идея, осъществена и оставена като олтар на бъдността — Единосъщието! “Защо ни търсите другаде?” — е зовът на нашите 13 безсмъртници — “Вие ще ни намерите винаги в този свещен Дом, където българският национален дух дава своята огнена властност на непобедността му!”
Личната аура създава и социалната, а тя отработва историческия дух. Затова време е духът на българина да бъде преценяван в приложна воля и изявено светителство. Имаме личности, които не следват, а предварват живота; които не отразяват, а предричат! Безсмъртните българи са живото духовно вълмо на българската бъдна историчност! Ето защо ние не само спомняме историята — ние правим история!
Дом-светилище на безсмъртните ни личности е неизбежна необходимост не за оцеляване, а за ново историческо битие!
Народ без светилища е като дете без дом — ако не осъзнае необходимостта от светилище, ще вегетира. Но народ, който има стих “Ако ще паднеш, прав падни!” (Ст. Михайловски), няма основание да губи своя Дух. Ние, българите, не сме предназначени за вегетация — предназначени сме за творчество! Съдбата ни, донесена с щастливата ръка на Аспарух, няма да си отиде с кончината на Oбединителя. Тя ще прави тук трон и история!
Народът трябва да изпълни провиденцията, а държавата — историчността. И историчността обрани България! На какво се дължи всичко това? На реалната мистичност на белязаните българи. Такъв е цар Борис III — един реален цар с мистичната всеотдайност пред олтара на България; един от пратениците на Всемирно посветените. Той е съставка от химна на националното ни битие и всеки е длъжен, когато чуе един напев от този химн, да се поклони пред онези, които малко или много са дали дан за бъдещето на България!
Историческата деятелност на цар Борис III за българската националност е съкровищница на смирение и самоотвержено служение на народ, Дух и Божие дело. Прозвището Обединител му отрежда историята за неговата воля да осъществи обединението на България, макар и мимолетно. Няма значение колко от пространството и времето дават характеристика на трайност, важното е голямата идея, която е осъществена! 28 август — ден на кончината на цар Борис III, може да бъде достатъчно основание за молитвено призоваване на цялата наша историческа даденост.
28 август — Ден на безсмъртните българи!
Трябва да утвърдим този Ден! И тогава лоното на този цар Обединител би съзвало сенките и реалностите на всичко, което преди него прави и величието, и достойнството, и пътя на България. Това роди идеята с какво трябва да бъдат белязани личностите, които биха съжителствали за празнуване на този Ден. А Борис III сам по себе си извиква изграждането на Дом-светилище, в което трябва да бъдат подслонени образи, които свидетелстват на поколенията за изпълнен дълг и положена жертва!