Монашеството не е познато в тангризма, непознато е като религия и като поведение в пътя на българите, защото сме били пътуващ народ. Били сме гости почти из цялото земно кълбо, но нито будизмът ни прави монаси, нито индуизмът поклонници на други богове… Но св. Иоан Рилски въвежда монашеската институция в българската история като ръка на националния покров. Той е моралният, нравственият и небесният ни защитник, който ни опазва — заради провиденцията на националния ни дух да осъществяваме великата тайна за всемирни знания!
Иоан Рилски — пустинножителят, изживява пустинните тревоги на Христа: да нямаш съмнение, че не само с хляб се живее, а и със словото Божие; да нямаш съмнение в това, че не е нужно чудо, а жертва; да нямаш съмнение, че властта може да изкушава. Но той става монах в смирението си не само да избяга от всекидневните съблазни, а наистина да се подготви в своето велико служение на националния и исторически път. И когато цар Петър му поднася богатите си дарове от злато и плодове, той му връща парите, за да прави войнство, което да ни брани, а взема само плода на Духа!
Затова на пътеката до гроба на светеца след това в продължение на пет века не пониква трева — в поклонение на душите, които признават и търсят невидимия Покровител. Проблемът не е да намерят утешност и стена на плача, проблемът е в причастието и вярата, че той е бил!