Интервю на Ралица Благовестова с Ваклуш Толев за сп. “Ентусиаст” 3/2009
Кога и как възникна у Вас идеята да се учреди Ден и изгради Дом-светилище на 13 безсмъртни българи?
Идеите се раждат, когато липсват реалности. А липсва реалност на признание, а не празнуване. Празнуване винаги е имало. Но идея за признание в безсмъртие е нещо различно.
Празникът е удовлетворяване на тенденциите или на държавни потреби. Величие се признава като съзнание на нацията в отговорност. Но безсмъртието е вече освещаване, а не само молебен. Така че тя се е родила още изначало в съзнанието ми, че има личности в нашия национален пантеон, както го казват, които не само трябва да бъдат признати, че са герои, а че са безсмъртни. А идеята за безсмъртието е раждала в мене винаги идеята на възкресението. Нещо, което пък и като религиозно съзнание липсва в кодекса на нашата религия. Следователно, изначало още, когато се ражда в мен идеята за Учение Път на Мъдростта, е стояла и националната ми отговорност, а не само планетна или Мирова. Така че – още преди 40 години, въпреки че манифестацията е преди 15.
Разбрахме защо “безсмъртни”, но защо и именно 13?
Да – “безсмъртни”, защото “великото” е определение на социалната даденост. В този смисъл Христос не прави величие, Той прави безсмъртие. За безсмъртен още орден няма! А защо 13? Вижте, 13 – понеже човечеството счита, че е фатално число. Всъщност нищо верно няма в това. Ако под фатално се разбира съдбовност, тогава защо да ги лишим от съдба, която е продължила и жизнения им път. При това 3 и 1 прави 4, а 4 е знакът на кръста. А кръстът е именно разпятие, което дава възкресение, тоест безсмъртие.
Извеждате и давате път на св. Климент Охридски като азбучник, пред светите братя Кирил и Методий, сочени и празнувани понастоящем. Това впечатлява силно, тъй като от училищните години изниква в съзнанието ни въпросът защо приемаме, че братята Кирил и Методий ни дават четмо и писмо, след като ние днес не пишем на глаголицата, дадена от тях, а на кирилицата, оставена ни от Климент Охридски. В това ли е смисълът на Вашия избор и ако има други причини, какви са те?
Аз не приемам историята за достоверност, макар че тя би трябвало да бъде отражение на реалности. Но когато идеологии са определяли истината, те винаги са я изопачавали. За нас братята Кирил и Методий не са писали никога азбука – те са я писали за Великоморавия. И затова там отидоха. Онова, което направи азбука за България, това беше свети Климент. Братята Кирил и Методий не са познавали българския език, за да правят те азбука. Защото езикът винаги предварва писмеността.
Признаването на св. Климент дава също друга светлина върху проблема имат ли право българите и на това, което се казва Македония, за което са се водили толкоз много войни. Самата присъственост на св. Климент Охридски там дава достоверност за принадлежност!
Княз Батенберг не е с българско потекло, но го включвате в числото на тези избрани 13 безсмъртни българи? Какво не знаем ние за него и какво като цяло отчитате Вие в делото му, за да му отредите място в тази низа?
Робството ни е било твърде дълго. Преди 500-те години сме имали и 200 – следователно 700 години. Българска династическа наследственост нямаме или се е загубила в историята. А претенденти за царе винаги е имало. Далновидността на учредителното Велико народно събрание след Освобождението е тази да не поражда вътрешна несгода за величие и затова търси коронована династия, от която да отвори пътя на властванието. Това е много съществено – това избави България от лъжединастически тенденции. Защото в 700 години династиите се губят. Значи възрожденска България е много по-богата в уточненост, отколкото послешна. Затова – търси се държавен глава извън България.
Батенберг си има потеклото, но онова, с което аз го отреждам в тринайсетто безсмъртни, е неговата наистина жертва – и то толкоз достойна. Той направи Съединението на България, ако щете в противовес на руската имперска тенденция. Разбира се, че има и други тенденции срещу България, но той направи Съединение. И когато принудата му дава право да си отиде (тоест поканва го да си отиде), той казва една знаменита фраза: “Мен можете да ме забравите, но Съединението – никога.” Коя е трагедията на съвремието? Че въобще няма спомен дори за Съединение. Това е болшевизацията, която извърши поражение върху историческия ни път. Пътя, не върху духа! И по-възрастното ви поколение дори няма представа – културна представа, историческо знание – за Съединението и неговия осъществител.
Ванче Михайлов е също сред най-оспорваните избраници. Каква е идеята, която неговият пример въплъщава и на която той е най-добрият изразител?
Когато гледате на България, трябва да гледате като на нация, а не само като на народ. Когато се опрости социалното мислене и се доведе само до това, което се нарича народ, а той в различни степени бил тракийски, бил северно-български, или добруджански, или македонски… Този сепаратизъм, който се извършва в съзнанието на хората, беше обида, когато бяха ни взели до т.нар. Македония. Кой ни защити? Единствен Ванче Михайлов стоеше на тезата, че Македония е българска. И аз съм му дал едно име: “Воин на оскърбените българи.” Вижте, оскърблението не е да ударите само шамар, а да отнемете път. Когато вие отнемете пътя и го забраните, това е страшното, а не че сте накарали каруцарят да си намаже колелата на каруцата. Ванче Михайлов заслужаваше признание, а това че той не бил с болшевиките и те трябва да го отрекат и след това държавата ни да говори срещу него, че бил разбойник и т.н. – това говори, че не сме имали държавници. Когато оценявате личността си, а идеологически й слагате знаменател, гениален да бъде числителят й – нищо. Това е бедата.
Има една единствена жена, включена в редицата на 13-те. Кое е това, което я откроява и поставя над останалите като вървян и живян път?
Ние имаме достатъчно войводки, достатъчно байрактарки, но всичкото това е в угода на този, който прави четата. Ама че тази чета щяла да се бори за свободата на България, ние знаем – те по-скоро правеха любов. Е, сега е публична, тогава е била тайна. Но Баба ви Тонка не само даде чада – тя приюти въстанията, приюти чакащото Освобождение в утробата си, в дома си. Това е Баба Тонка – Майка на безстрашието! (А другото е да развееш байрака и да се скриеш в гората. Те нека си слагат Райна княгиня. Това си е тяхна работа.) Не мога да не я сложа. Не мога. Тази жена нямаше история, в която да не изпълни историческо битие. Тя правеше история, а другите правеха биография. Затова поклон пред подобна майка – Майка на безстрашието.
Ако трябва да посочите личности с голям принос в балканската и европейска история, кои трима биха били най-напред и защо?
Ние имаме една близост с това, което направи стойност в историята на взаимността ни – един Кемал Ататюрк, който свали феса на империята. Свали империята от властта на околните държави, които е покорявала. Следователно Кемал Ататюрк извърши един не личен и не, ако щете, само тяхен национален акт. Той извърши една голяма европейска политика. Да свали самия султан от това, което още сега започват пък да го връщат недомислиците на малокалибрените идеологии… Защото мюсюлманството и като религия е много бедно – то е настина камиларско като този, който го състави. Когато на човека засегнеш религията, той играе ролята на обиден, но тези, на които им взехме митологичните богове, какво да правят? Ама това било преди няколко десятки хиляди години! Няма никакво значение – в съзнанието има ли го? Затова нашата теза е свобода от минало, което е равно и на свобода от богове. Няма защо настоящите богове да се сърдят, че искаме да ги освободим. А като го съчетаете с космичната цялост и с историческите дадености, вие ще видите защо Път на Мъдростта е наистина Път.
Ако трябва да сложим някой друг европейски държавник, бихме сложили тогава Гладстон, който възправи глас за България в защитните времена на заколението, което беше извършено в Батак. Сега ако питате, никой не знае кой е Гладстон[1]. Може да ви каже кой е Горбачов, защото той знаеше да играе. Или пък другия, който не можеше да отрезнее. Но Гладстон имаше не само европейска представителност – той защити България тогава, когато още дори няма освобождение.
Можем да сложим също братята Евлоги и Христо Георгиеви, които всичките си пари даваха, за да има университет. Така че – могат да се намерят личности, които да получат признание в съзнанието.
________________
[1] Уилям Гладстон е четирикратен министър-председател на Великобритания през 19 в., известен с прозвището патриарх на европейския либерализъм. Изправя се в активна подкрепа на българската кауза за свобода от османското оробителство. Сред материалите, които публикува по националния ни въпрос, са “Уроци по клане, или поведението на турското правителство в България”, “Българските ужаси и източният въпрос”… В резюмето на книгата “Уилям Гладстон и българите. Политика на праведна страст” от проф. Андрей Пантев и доц. Румен Генов четем: “За нас, българите, е щастие в негово лице да намерим личност от такъв калибър, която се идентифицира, повече или по-малко, с българската национална кауза (както изобщо с аспирациите на народите, търсещи своята свобода и самоопределение). Гладстон вдига глас в защита на България в един от най-критичните моменти от нейната история и това го прави своеобразна бащинска фигура в представите на не едно поколение българи. Гладстон е в този смисъл една персонализирана връзка между две държави, разположени в противоположни краища на континента, но споделящи общата история и ценности на Европа.” – Б. ред.
